Глава 4

~ КРИСЧЪН ~

"Мога ли да направя нещо за вас, шефе?"

Тайлър стоеше до мен през последния половин час. Не съм сигурен защо. Вероятно, защото му плащах да го прави, но нямах нужда от бавачка. "Не." Преглътнах. Но почувствах някакво... угризение? Всичко това не беше негова грешка. Държа се като задник. Бях непоносим, за всички. Защо възпитанието ми просто изчезна? "Съжалявам, Тайлър. Знам, че просто си вършиш работата."

Той кимна. "Господине."

Майка ми внимателно излезе от стаята на Ана. Стикаше ръце. "Е, тя се върна сред живите, това е важното."

Кимнах на Тайлър и той се отдалечи, но продължи да ме държи под око. "Кажи ми."

"Тя мисли, че трябва да се яви на тестовете в средата на семестъра."

Затворих очи, кръвта блъскаше в ушите ми отново. "Господи, забравила е всичко." Искам да ударя нещо, да забия юмрук в стена. Вършил съм и по-лоши неща. "Как се е случило това? Защо тези спомени? Защо не целият й живот? Защо не само последните два месеца? Защо трябва да забрави мен?"

Мама поклати глава. "Тя не помни и Тед."

Разбира се. И същеря ни. Най-вероятно съм най-егоистичният негодник във вселената. Преглътнах, трудно. "Знам. Мамо, аз просто..."

"О, Крисчън," тя загрижено ме прегърна. Не ми беше удобно, но го изтърпях. Това е майка ми, напомних си. Най-вероятно усети несигурността ми, защото ме пусна.

"Съжалявам, мамо... толкова съм изтощен."

"Няма нужда да се извиняваш, скъпи. Всички сме изтощени."

"Това е толкова..." поклатих глава. "Трудно."

"Знам." Тя посегна да хване ръката ми. "Ще забавим нещата. По-добре си прибери вкъщи и поспи. Виж как е Тед. Ана се нуждае от почивка."

"Не... трябва да станва. Тя има нужда от мен, независимо дали го знае или не. Не мога да я оставя." Не можех да преценя дали звуча отчаяно или неразумно.

"Не си виждал сина си от три седмици. Върви." Тя погледна към Тайлър и ме поведе по коридора към асансьора, като продължи да ми обяснява. "Аз ще остана. Тя ме познава вече. Родителите й патуват насам, така че когато се сабуди, те ще могат да я успокоят."

Имам нуждата да забия пети в земята, но ръката на майка ми се оказа много по-силна, отколкото смятах. "Но тя ще реши, че не ме интересува..."

"Глупости, Крисчън. Изморен си. Вземи Теди, а след това се наспи, това е заповед. Не искам да те виждам тук преди седем сутринта."

Отворих уста, за да възразя, но се отказах. Размекнал съм се. Спрях, когато тя натисна бутона и вратите се отвориха. "Ще ми се обадиш, ако се случи нещо. Независимо от часа.

"Разбира се, обещавам." И тя ме набута в асансьора. Тейлър влезе след мен.

~oOo~

Синът бе силно фокусиран върху оранжевата си рисунка. "Тед?" извиках му, надявайки се, че пастелът, който държеше, не е токсичен.
"Тате!" той пусна пастела и тръгна към мен. Сграбчих момчето си и го обгърнах, притискайки го към гърдите си. Вдишах полъха от косата му, миризмата на бебе, която бе толкова сладка и позната, и успокояваща.
"Липсва ли ти татко?" попутах ентусиазирано, доколкото можех.
Погледнах леля му. "Благодаря ти, че се грижи за него. Означава много."
"Нямаше как иначе." Кейт е наистина привързана към Тед. "Майка ти ми се обади и ми каза всичко. Е... тя...?" Кейт повдигна вежди.
Върнах вниманието си върху сина си. "Теди, върви намери г-н Лео, за да може да дойде с нас." Пуснах го на земята, а малките му крачета затропаха из стаята.

Кейт чакаше тръпеливо. Не знаех, че може да е търпелива, но тя доста омекна след като стана майка: вече не е толкова непоносима.
"Тя... не си спомня някои неща." успях да кажа.
"Не си спомня?" попита Кейт. "Какво не помни? Размерът на обувките си? Името си? Тя добре ли е?"
Въздъхнах. "Тя мисли, че е все още в колежа."
Кейт остана с отворена уста. "О..."
Прокарах ръка през косата си. "Да." Поклатих глава. Няма да се разпадна пред Кейт. Погледнах към тавана. "Тя не ме помни."
"О, Господи."
Кимнах. Тишината застана между нас.
"Тя ще си спомни, Крисчън." каза Кейт, поклащайки глава. "Трябва да си спомни. Прекалено си впечатляващ, за да не си те спомни скоро." Кейт, винаги остроумна.
"Надявам се да си права. Поне веднъж."

"Татко, отиваме вкъщи?" Тед държеше в ръка един омърлушен лъв и една бисквитка в другата.
"Да, прибираме се. Кажи благодаря на леля Кейт."
Тед изпрати въздушна целувка с бисквитката.

~oOo~

"... звезди за лека нощ, въздух за лека нощ. Навсякъде звуци за лека нощ." Затворих книгата: синът ми бързо заспа. Наведох се и допрях устни до челото му. "Лека нощ, момчето ми, обичам те."
Оставих вратата открехната, а лампата на нощното шкафче включена. Вероятно ще е добре, но за всеки случай. Включих бейбифонът за по-голяма сигурност.
Отворената врата от другата страна на хола подкосяваше краката ми. Бързо я затворих преди да видя лилавото одеалце на стола на Ана. Ще накарам Гейл да опакова всичко утре. Няма да се нуждаем от нещата сега.

Леглото ми стоеше пред мен. Стомахът ми бе свит. Изморен съм, но не съм готов. Мястото, където лежа, никога не е изглеждало толкова неприветливо досега. Последният път, когато бях тук, бях дълбоко заспал. Ана беше тук. Тя беше с мен, бяхме заедно. Тогава тя ме обичаше. Не сме се карали отдавна. Щяхме да имаме дъщеря. Бяха хубави времена. Наистина хубави. А сега...
Завъртях се на пети и излязох. Синът ми, легнал почи на ръба на леглото-за-големи, изглеждаше толкова спокоен и толкова му завиждах. Очите ми едва гледаха в посоката, в която исках, и едва успях да стигна до леглото преди да се отнеса. Почти не си спомням как синът ми се е завъртял и се е сгушил в мен.

~oOo~

Телефонът ми ме събути. Мамка му. Извибрира ужасно между бедрото ми и леглото-лодка на сина ми. Стил все още се бе сгушил в мен. Мамка му. Обърнах се леко, а синът ми потрепна при движението. Погледнах кой се обажда и видях снимка на майка ми. Мамка му.
"Какво има?" прошепнах аз, опитвайки се да се измъкна от леглото като поставях завивките около Тед, и излизайки на пръсти от стаята. Вратата се затвори с леко щракване.
"Няма нищо, щях да те попитам същото." Майка ми звучеше притеснена.
"Какво имаш предвид?"
"7 и половина е."
Мамка му. "Заедно с тед ... легнахме си късно." обясних, докато разтривах очи. "Как е Ана?"
"Имаше спокойна нощ. Събуди се за кратко, Рей и Карла поговориха с нея. Доста е разстроена, което е разбираемо, но те й обясниха някои неща, но нищо за децата, разбира се. Може би е по-добре да и казваме нещата малко по малко."

Въздъхнах. "Да, вероятно така е най-добре."
Майка ми направи пауза. Жената, която ме отгледа, която се грижи за мен, която спаси живота ми... Никога не съм се държал толкова лошо с нея, не и откакто бях тинейджър... не, дори тогава не съм бил такъв. Бях ужасен към всичко, а тя беше винаги до мен, до Ана, повече от който и да било. Ще се извиня, когато я видя. "Тя поиска да те види."
Пребледнях.
"Все още не си спомня, ако това си мислиш. Мога да чуя учестеното ти дишане, скъпи."
Въздъхнах отново. "Познаваш ме прекалено добре, мамо."
"Понякога," призна тя. "Тя иска да научи повече за живота си. Докато повечето биха отричали всичко, тя избра да се изправи лице в лице с живота си. Оженил си се за силна жена, Крисчън."
"Така е. Ще бъда там скоро."
"Обичам те, скъпи."
"И аз теб, мамо."

~oOo~

Огледалото над мивката е в списъка с омразните ми неща в момента. Никога не съм се смятал за особено привлекателен, не и както ме виждат жените, но бях горд с факта, че успявам да поддържам външния си вид. Човекът, който ме гледаше в отражението, когато влязох в банята, бе ужасяващ. Не бях осъзнал как събитията от последните месеци бяха повлияли на външния ми вид.

Двайсет минути по-късно бях изкъпан, обръснат и облечен, с измити зъби и прилично сресана коса. Трябваше да закопчая колана си, но имайки предвид обстоятелствата, можеше да е и по-зле.
Теди не беше в стаята си. Момент на паника мина през тялото ми, но се успокоих, когато видях, че Гейл го е сложила да седне на бара и заедно хапваха гофрети. Взех кисело мляко от хладилника и се присъединих към тях; малко витамин Д нямаше да навреди.

"Добро утро, Теди," целунах го по челото и седнах срещу него. Устата му беше пълна с лепкава смес от гофрети и сладко от капини. "Добро утро, Гейл."
"Добро утро, г-н Грей." Гейл се усмихна мило. "Майка ви се обади вчера вечерта и ми съобщи. Надявам се всичко да е наред."
Кимнах, преглъщайки лъжица с кисело мляко. За първи път от дълго време си спомних, че храната има вкус. "До колкото може да се очаква." Замълчах, опитвайки да си спомня. "Четвъртък е, нали?

"Да." Тя правеше физиономии на сина ми. Кимнах, хапвайки още мляко. Всъщност беше вкусно. Обрах всички плодове и станах.
"Трябва да се връщам. Ще се прибера за вечеря."
"Бихте ли искали нещо специално за вечеря?"
Целунах сина си по челото отново. Гофретите му бяха много по-интересни и вкусни отколкото това да обърна внимание на баща си. "Оставям това на теб и сина ми."
"Шест и половина?"
"Звучи добре." Почудих се за момент. "Гейл... Исках да се извиня за поведението си напоследък. Искам да знаеш, че оценявам всичко, което правиш за нас. Надявам се да ми простиш."
Гейл изглеждаше изненадана. Рядко говорех фамилиарно на персонала, а и по принцип не бих го направил, но това беше Гейл. И още повече, имах нужда да дам пример на сина си, дори и да мислех, че е прекалено малък, за да разбере. Ана би очаквала това от мен.

"Няма какво да ви прощавам, г-н Грей," погледът й бе искрен, разбиращ. "Какво да му кажа, ако попита?" тя кимна с глава към Тед.
"Същото като преди." Помислих и стигнах до същия извод. Синът ми е само на две години. Разликата между "Мама я няма в момента" и "Мама не е тук в момента" не бе голяма на неговата възраст, но не можех да го обнадеждавам, че ще я види скоро, при положение, че тя дори не знаеше за неговото съществуване. Срещата им би стресирала и двамата. Не ме беше питал нито веднъж откакто се прибрахме вчера и не съм сигурен дали да съм спокоен или разтревожен. Мисля, че изпитвах голяма част и от двете.

~oOo~

"Кокълчетата ми почукаха леко на тежката врата.
Сините й очи, замъглени и обърнати към прозореца, се впериха в мен на момента.
"Може ли да вляза?"
Устните й се разделиха, а дъхът й учестя. Тя изглеждаше слаба, но въпреки това ми отвръщаше. Бинтованата й ръка бе обвита около корема, а другата лежеше до тялото й. Беше чиста и облечена в мека памучна пижама. Нямаше превръзки по главата, а косата й бе сресана и сплетена на една страна. Каква ирония.
Приех мълчанието й за съгласие и влязох внимателно. Тя наблудаваше всяко мое движение.
"Донесох ти закуска." казах, подавайки й топъл термос. "Майка ми каза, че не си гладна, но помислих, че ще искаш от любимото си." Отидох до леглото й и извадих купичка с гръцко кисело мляко. Предполагам, че не бе яла, е, защото не може да използва ръката си, макар и да се хранеше със сламка, а и е прекалено горда, за да го признае.
"Не, благодаря." отказа тя.

Преглътнах. Щеше да е трудно. Настаних се на вече прекалено познатия стол до леглото й и придърпах масичката между нас, поставяйки млякото и лъжица от нашата кухня. "Ана, настоявам." казах й мило. "Прекалено си крехка за предпочитанията ми."
Не знам дали беше заради искреността в очите ми или настоятелния ми глас, но тя кимна веднъж. Махнах опаковката. Трябваше да спря да смесвам нещата; моята Ана би изяла млякото си от дъното нагоре. Д-р Слъдър току що ми обясни, че понякога дори най-малкият акт или познат процес може да отключи някой спомен, а аз нямах нищо за губене. Очите на Ана продължаваха да следят всичко, докато поставях лъжицата към устните й.

"Хубаво е да те виждам да се храниш," казах й, спомняйки си подобен разговор в стая не далеч от тук. Продължихме в мълчание. Изучавах тъмните лилаво-сиви кръгове под очите й, вдлъбнатите й скули, бледата й кожа. Няколко малки бръчици се появиха около носа и бузите й.
"Не искам повече... ако обичаш," тя отказа. Чашата бе на половина празна, едва беше стигнала до плодовете. Исках да възразя, но предпочетох да не го правя, и оставих лъжицата на масата.
"Благодаря ти." прошепна тя. Изглеждаше изморена.
"Благодаря ти, че ми позволи," отвърнах.

Дълга тишина се разпростря в стаята. Не беше толкова неудобно, просто непознато. Концентрирах се върху лекото и дишане, а тя продължаваше да ме гледа. Не знаех какво очакваше да види.
"Мога ли да направя нещо? Да ти донеса нещо?" предложих.
Тя въздъхна. 

V-образната гънка между веждите й ме изкушаваше, о, колкото исках да я целуна там, как исках да ми позволи. Трябваше да устоя. Не исках да я плаша.
"Разкажи ми нещо." каза тя.

Крайчетата на устните ми се повдигнаха. Тя обичаше да й разказвам истории. "Какво би искала да ти разкажа?"

И в следващия момент тя прехапа долната си устна. Поех рязко въздух. Не. Не трябва да реагирам... не е правилно. Затворих за кратко очи като примитивна реакция да спра. Когато отворих очи, Ана все още ме гледаше, но изглеждаше уплашена. Мамка му.