Глава 2

~ КРИСЧЪН ~

"Не," промълвих с ръка върху устата си и бордът затихна. Отне ми време да се изправя от кожения стол до бюрото. Ръцете ми се търкаха и се покриваха една друга пред устата ми. Халката ми прибляскваше от слънцето, което минаваше през панорамния прозорец. "Остава ни единствено да наблюдаваме. Те ни искат, в това сме сигурни. Бордът на Аргайл иска да се запази и най-добрия им шанс е с нас. Те са проницателни и интелигентни хора. Трябва да сме търпеливи, остави ги да дойдат при нас." Седнах отново на стола. "Ако не получим отговор до следващата сряда, ще ги посетим отново." Луис отвори уста, за да отвърне, но след това се отказа. Наведе поглед, а русите й къдрици паднаха напред. Ценях позицията й относно всичко, свързано с GEH, която често противоречеше на моята, и колкото и странно да бе, това ми харесваше. Откакто беше в борда, представи много добри идеи в различни сфери. Но знаеше кога да спре и ценях това още повече.

"Господине." Гласът на Тейлър, идващ от вратата на залата, ни прекъсна. Очите ми все още шареха по останалите девет души на масата в залата.
"Да, Тайлър."
"Трябва да тръгваме, господине. Сега." 

Гласът му утихна. Беше рядкост за Джейсън Тейлър да прекъсва срещите на борда, а още по-необичайно бе да ми дава каквито и да било намеци на заповед. Погледнах го, а лицето му бе напрегнато.

"Поеми от тук, Рос." Гласът ми остана безизразен. Краката ми се подчиниха. Сърцето ми заби бързо и вече бяхме в асансьора. Тейлър натисна бутонът към ниво G. Видях как дървените врати се затвориха и започнахме да се спускаме.

"Е?" Гърлото ми се стегна, всеки нерв пламна.

Паузата беше странна. "Ана, господине. Имало е катастрофа. Положението е лошо. Раян току що се обади от спешното... каза, че тя и Сойър са отведени в хирургията."

Господи. Не. "Бебето?" 

"Не знам, господине."

Убий ме. Убий ме сега. Краката ми отказаха и се наведох към стената на асансьора, когато вратата се отвори към паркинга. Не ме интересуваше дали Тайлър ме придържа докато стигна до чакащия ни SUV. Не ме интересуваше, че той седна до мен на задната седалка. Сърцето ме болеше. Болеше ме.

"Искам да карам," опитах се да му противореча, но бях слаб и нестабилен. Трябваше да стигна при нея.

"Не мога да ви го позволя, господине. Оуен знае пътя."

Искам да викам. Ръцете ми трепереха. А след това и раменете, а лицето ми бе мокро. Не, тя не може да ме види как плача. Прокарах ръце по бузите си.

"Д-р Тревейлан, с мен е. На път сме. Да, госпожо, разбирам." Тайлър затвори телефона. "Майка ви ще ви чака на входа."

Едва долових, че Тайлър говори, а още повече, че е към мен. Ана. Дръж се, мила. Идвам. Само се дръж. "Майка ми?"

"Да, господине. Тя е била там, когато Ана е пристигнала."

Ана. О, Господи, нека е добре. Нека оживее. Нека бебето оживее. Господи, моля те...
"Господине, стигнахме." Тейлър ме подпря на рамото си и аз тръгнах след него.
"Крисчън!" ръката на майка ми ме хвана през кръста, придърпвайки ме напред.
"Мамо..." Не успявах да кажа нищо. Позволих й да ме води. Да ме заведе до Ана, другата половина на душата ми.
Тя ме вкара в асансьора без да ме пуска. Стигнахме до някакъв етаж и тя ме поведе отново. Не каза нищо. Защо не ми казваше нищо? Лошо е. Трябва да е лошо... Господи, моля те...
Тя спря, за да подпише нещо, и след това ме вкара в една стая. Беше малка, с канапе и столове. Това е стаята, в която водят хората, за да им кажат, че някой е починал. Веднъж бях в такава стая, много отдавна... и изведнъж ме покри мъгла, вкоченяваща мъгла. Чудех се защо съм тук. След това всичко отново се срина и пронизващата болка се завърна в гърдите ми. "Загубих ги," прошепнах. Колената ми удариха стерилизираните плочки.
Майка ми ме стисна за раменете. Силно. "О, Крисчън," леко се закашля. "Ана все още се държи. Но..."
Моята Ана! Тя е.... но това означава, че... "Дъщеря ми..."
Тя мълча сякаш цяла вечност с ръка върху устата си. "Съжелавам, скъпи."
Това не може да се случва. Не може... "Не... не не не нененененене..."
Майка ми ме държеше, но не можех да го понеса повече. Избутах я колкото можех по-леко, паднах отново, увивайки ръце около колената си. Жена ми все още може да умре... детето ми, бедното ми, бедното ми момиченце никога няма да отвори очи и да види света. Семейството ми се разпада...
"Теди?" промълвих аз и отчаянието се превърна в паника.
"Гейл е с него, господине. Той е добре. Картър също е с тях."
Тейлър все още бе тук. Не бях забелязал. Притиснах чело към коленете си, искайки всичко това да е ужасен кошмар, но със сигурност бе реалност.
Времето минаваше. Баща ми беше тук, брат ми, сестра ми, всички се редуваха да седят до мен. Чувах как шепнат нещо за "срив". Не можех да ги погледна, не можех да ги видя. Майка ми излезе и стиснах юмруци. Тя излизаше само, за да разбере какво се случва, а прободеното ми сърце оставаше отворено, все още в агония от очакването да чуе съдбата на скъпата ми Ана.
"Все още е стабилна, Крисчън," гласът й ме успокояваше, а аз изхълцах още веднъж и се свих в себе си отново.
"Крисчън."
Този глас смути болката ми за кратко и погледнах. "Джон."
"Дойдох веднага щом чух." Д-р Джон Флин често седеше с кръстосани крака на стола в офиса си, а сега, ето го тук, на пода до мен. "Къде са мислите ти, Крисчън?"
Познавах това упражнение. Не бях разбрал, че всички са излезли. Предполагам, че баща ми го е извикал. Може би си мислят, че Ана ще... Не. Не! "Тя не може да умре, Джон, не може..."
"Майка ти ми каза, че Ана се подобрява. Скоро ще излезе от операционната. Нека се фокусираме върху това, става ли?
Наведе лице към мен, погледна ме, сякаш се опитва да договаря нещо с малко дете.
"Моето... бебето ми..."
"Чух. Толкова съжалявам."
Думите... Не успявах да ги подредя. "Ана.... Не мога.... Не мога да я загубя, Джон. Не мога."
"Тя все още е с нас, Крисчън. Знаеш колко е силна."
Кимнах, а главата ми се клатеше като на кукла. "Тя е най-силният човек, който познавам. Толкова по-силна от мен. Тя е моят живот..." Изхрипах още веднъж.
"Дишай, Крисчън."
Вдишах и леко облекчение заля тялото ми. Не бях забелязал, че съм спрял да дишам. Не съм правил това откакто бях дете... откакто я отпратих... откакто този негодник Хайд...
"Продължавай да говориш." подкани ме той.
"Не знам какво да правя. Винаги знам какво да правя. Винаги имам план." Потръпнах. Нова вълна отчаяние ме заля. "Какво ще й кажа?"
Флин поклати глава. Той се колебаеше. Реакция, която никога не бях виждал у него. "Че я обичаш," отвърна той. "Че това се е случило, че си до нея и че ще преминете през това заедно." Той спря. "Знам, че е стандартен и медицински отговор, но само това мога да кажа. Понякога няма лесен отговор."
Майка ми почука леко на открехнатата врата.
Флин се изправи, давайки ми знак да се изправя с него. Изморените ми колена отказаха, но останалата част от тялото не... Не мога да взема никакви решения в момента. Той ми посочи един диван, а след това седна до мен. Поставих ръце върху главата си. Видях, че Флин ме наблюдава. "Майка ти иска да ти покаже дъщеря ти. Ще бъде добре за теб... а после и за Ана... да можете да се сбогувате." Той спря, а гласът му омекна. "Може да е последния ти шанс преди да довършат с болничните процедури."
"Тя..." Не можех да довърша мисълта си.
"Крисчън," каза майка ми с мек глас откъм вратата. Очите й бяха навлажнени, изпълнени с тъга. "Би ли искал да я видиш?"
Когато се събудих тази сутрин, видях очите на сина ми. Засмени, мили сини очи. Той щеше да бъде големия батко. Можех да го видя да държи ръцете й, помагайки й да се научи да ходи, да тича, да играят заедно. А сега го виждам сам в градина, да бере цветя, които да занесе на гроба й. Виждам Ана, хълцаща под голямото кленово дърво, мястото, където заедно мечтаехме за децата. Виждам семейството ми да се отдалечава, изолирано, самотно. И виждам един малък ангел, моята малка Фийби, идеално умалено копие на майка си, със сълзи в очите. Не. Няма да позволя това да ни раздели. Няма да позволя тя да бъде забравена. Искам да запомня детето си.
"Да, моля те, мамо. Искам да я видя."
Джон се изправи и се извини. Чух го да говори с баща ми в коридора. Майка ми... Никога не я бях виждала толкова сломена, не и след инцидента с Чарли Танго. Тя затвори вратата зад себе си и ме приближи, носейки бял пашкул в ръцете си. Сълзите течаха от очите й. Тя се наведе и седна до мен.
"Толкова е малка..." каза тя, но не успя да продължи и леко ми подаде пашкула.
"Благодаря, мамо."
Тя беше малка, наистина. Отвих одеялото. Малкото й тяло бе тъмно розово на цвят и покрито със светъл, бял прах. Спомням си, че четох за това в една от книгите за бременни на Ана... това е дъщеря ми.
"Здравей, Фийби," започнах аз. "Красивото ми момиченце. Винаги бе желана. Винаги обичана. И винаги ще бъдеш." Повдигнах я и целунах малкото й челце. Кожата й бе студена. Притиснах я до гърдите си и я подържах, люлеейки я, люлеейки себе си. Майка ми ме държеше. Вероятно е минавала през това и друг път, с други пациенти, но това бе различно. Това бе внучката й.
Чувствах се толкова безпомощен, колкото когато се срещнахме за първи път с нея. Обърнах се към жената, която спаси живота ми и нейното изражение бе огледално на моето. "Тя в Рая ли е, мамо?"
Майка ми кимна с напълно убедителен поглед. "Сигурна съм, че е."  
 

~oOo~

Мина още време. Не съм сигурен колко точно. Със сълзи на очи върнах тялото на дъщеря си на майка ми, а тя ме увери, че ще я пази. Баща ми каза нещо за оправяне на документите и да не се тревожа. Флин ми говори разни общи неща известно време. Не чух почти нищо от това, което каза. А след това се прибра вкъщи, като ми каза да му се обадя, ако имам нужда от нещо... каквото и да е. Мия и Итън донесоха храна, но усещах сякаш в стомаха ми има нещо запалимо. Мия плачеше. За първи път в живота си не можех да търпя да бъда около нея. 
Майка ми ме заведе до стаята на Ана в интензивното, като ми обясни за раните й и какво да очаквам, но бученето в ушите ми беше толкова силно, че чух едва няколко думи. Стаписах се, когато я видях.
Беше по-зле отколкото след нападението на Хайд. Много по-зле. Тя бе омотана с много машини, които тракаха, писукаха,  бръмчаха. Всичко това, за да я поддържат жива. Цялата й дясна ръка бе гипсирана, глава й бе бинтована, а завивката покриваше всички останали рани. Имаше тъмни кръгове под очите. Една тръбичка излизаше от устата й, гърдите й се повдигаха и спадаха, следвани от звука на вентилатора.
Прималял, паднах отново на колене, а майка ми хвана дясната ми ръка, стискайки пръстите ми. "Тя ще спи известно време. Но трябва да й говориш," каза тя.

Седнах на стола до леглото й. Цялата бе потрошена. Страхувах се да я докосна. След усещането на студеното и безжизнено тяло на дъщеря ни, бях ужасен от мисълта, че Ана може би също е така. Глупаво е, знам. "Кажи ми отново, мамо. Съжалявам. Не те слушах първия път."
И се подготвих за срива.

~oOo~

"Известно време" се превърна в "безкрай", когато мозъкът й започна да се издува. На шестия ден, откакто Ана бе в кома, я оставих за час, за да погреба дъщеря си. Молех се да не ме мрази за това, че съм го направил без нея, но беше в името на покоя на дъщеря ни, не моя или нечий друг. Ще направим помен, когато тя се събуди, ако иска. Всичко, което ще й помогне да ми прости.
Ако се събуди. И това се превърна в едно голяма, тежко ако.
Гейл водеше Теди всеки ден, за да го видя в чакалнята. На децата не им е позволено да влизат в спешното. Раната в сърцето ми се отваряше всеки път, когато той попиташе за малката си сестричка и всеки път го утешавах, когато през плач казваше "Искам мама". Не можех да му позволя да види майка си така, дори и да му беше позволено. Знам точно колко объркващо и ужасяващо би било за него.
Майка ми се обади на д-р Слъдър да се заеме със случая на Ана. Тя насрочи магнитен резонанс и някои други тестове този следобед, но резултатите все още бяха колебливи и не много обнадеждаващи. Бях запомнил данните от картона й на изуст и макар да нямах понятие от този тип медицина, неутралитета на жизнените показатели и предписанията на страницата ме подтикнаха да предприема действия, но нямаше какво да се направи. Нищо, което да мога да направя.

Рей пристигна късно вечерта на същия ден. Карла пристигна още на втория ден и от тогава не е напускала, освен да спи и да вземе душ. Резервирах им апартамент в хотел Феърмонт. Може би не беше съобразително от моя страна да ги събера заедно, но тогава изобщо не ме интересуваше, стига да знаех, че всеки е добре. Сойър се прибра вкъщи за лечение след операцията за премахване на счупен далак, и бе на работа отново на втората седмица. Раян бързо се възстанови от леките наранявания и натъртвания и настоя да поеме смените през интензивното. Говорихме кратко, гласът му бе изпълнен с вина за случилото се, но полицията заключи, че не е било по негова вина. Другият шофьор, познат на полицията със злоупотребите си с алкохол и наркотици, се е качил в колата си този следобед, за да си купи цигари. Открили са тялото му от другата страна на улицата.

А Ана... нямаше никаква промяна. Двадесет и три дни и нищо, освен изчезването на натъртванията и охлузванията й. Не можеше да диша самостоятелно, клепачите й дори не трепваха докато спи. Майка ми използва дълги медицински термини, за да опише липсата на прогрес по възможно най-лекия начин, но аз знаех добре. Колкото по-дълго спеше, толкова по-малък бе шанса да се събуди. Отчаянието дори не можеше да опише част от това, което чувствах. Възможността, че Ана може никога да не отвори очи, се наслояваше в душата ми като най-тъмното мастило. Като отрова. Баща ми идваше всяка сутрин и вечер и ме караше да оставя Ана, за да се освежа и преоблека поне веднъж дневно. Не виждах смисъл, не исках да впечатлявам никой, а и не вярвам, че намирисвах. Той остана известно време и ми говореше за неща като завещания и прочие. Игнорирах го. Тайлър изпълняваше неговите заповеди. Не сме си казвали повече от няколко думи през последните дни. Мия носеше храна и стоеше с мен докато се нахраня, макар че това, което ми даваше, просто пълнеше стомаха ми. А до мен, Ана приемаше само коктейл от интравенозни течности. Рос ми донесе няколко документа за подпис, но й отвърнах доста грубо и тя не се върна повече.

Сестрите редовно спореха с мен относно лечението на Ана. Нещо за електродна терапия, която всъщност означаваше шокова терапия. Колко варварско, а и се предполага, че това е болница, където хората отиват, за да ги излекуват от неща като автомобилна катастрофа. Майка ми трябваше да остави пациента си, за да дойде и да ми обясни процедурата и да ме убеди да ги оставя да си свършат работата. Поведението ми вероятно е ядосало всички, но не ме интересува.

Усещах как Ана се изплъзва. Джон се отбиваше всеки следобед, но за първи път откакто ми бе психоаналитик, не ми помогна. Мисля, че баща ми му плаща, за да ми съчувства. Елиът и Кейт взеха Теди, за да се грижат за него, а аз наредих на Гейл да не го води повече в болницата. Мразя се за всичката вреда, която това ще донесе на връзката със сина ми и той ми липсва много, но това е най-добре за него.
Подутините в мозъка на Ана намаляха през третата седмица и лекарите се опитаха да я извадят от комата. Сега тя спеше на собствена воля. Мразех и обичах и пак мразех колко упорита може да е.

Стоях до леглото на Ана и държах здрава й ръка в моята. Говорех й, четях й, макар че бях сигурен, че не може да ме чуе. Трябва да правя нещо... каквото и да било.
"Ана, бебчо... моля те, моля те върни се при мен," шептях й, целувайки пръстите й. "Липсваш ми. Имам нужда от теб. Обичам те."
И на трийстия ден, пръстите й помръднаха.

Сепнах се. Може би си въобразявам. прокарах палец по кокалчетата й и зачаках, сякаш вечно. И тя трепна отново. Включи се аларма от една от машините. Оранжева светлина от вентилатора... Господи, не! Бясно започнах да натискам бутона на стената. След секунди две сестри влязоха в стаята. "Не се тревожете, г-н Грей. Ана просто се опитва да диша," каза едната, почти развеселена. Сестра номер две... дори не си направих труда да запомня имената им... махна тръбата и видях, че пръстите на Ана отново трепнаха, свивайки се в юмрук.

О, Господи, случва се. Умът ми премина в развеселено паникьосано състояние, ако това изобщо е възможно. Наистина се събужда... Какво да кажа? Какво да й кажа? Дали ще ме мрази? Защо не помислих по-рано какво да й кажа? Смъмрих се за този егоистичен прилив на самосъзнание. Тя се събужда. Това е важното. Единствено това е важно.
Сестра едно се наведе, за да погледна екрана, а аз хванах свитата ръка на Ана. "Бебчо, тук съм," казах й. "Моля ви, стойте настрана, г-н Грей." Сестра едно застана между мен и Ана, а аз бях на практика избутан отстрани. Провериха пулса й, провериха всичко, когато д-р Слъдър влезе.
"Опитваме се да се събудим ли, г-жо Грей?" каза тя, проверявайки екран 2 и след това провери пулса на Ана.
"Какво се случва?" попитах.
"Съпругата ви се свестява, г-н Грей," каза тя без да ме погледне. "Ще дръпнете ли завесите, ако обичате?" Това не беше въпрос.
"Защо?"
Д-р Слъдър се въртеше наоколо, пренастройвайки машините и проверявайки реакциите на Ана. "Хората, които се събуждат от кома, не обичат ярката светлина, г-н Грей. Моля ви, завесите."
Изумен, направих това, което ми беше наредено. Минах внимателно до леглото, след това спрях. Бях обвзет от несигурност.
"Хайде, мила," д-р Слъгър я окуражи, а пръстите й галеха бузите на съпругата ми.
Миглите на Ана запърхаха. Не бях усетил, че съм задържал дъха си и ми отне време, за да си спомня как да издишам, а през това време тя премига бавно, сънливо.
"Радвам се да те видя, Ана," каза й д-р Слъдър. "Ти си в болница. Претърпя катастрофа. Има тръбичка в устата ти, която ти помага да дишаш. Ще я махнем след минута. Ако ме разбираш, би ли стиснала ръката ми?" Изглежда тя беше доволна от минималния отговор на Ана и извика трета сестра, която се смени със сестра две, за да извади тръбичката на Ана.
"Когато си готова, си поеми дълбоко дъг и издишай, Ана." Д-р Слъдър изчака движенията на гръдния кош на Ана и след това бавно издърпа тръбичката. Закашлянето на Ана бе слабо и сухо. Бях застинал на място, сърцето ми биеше силно, когато Сестра едно предложи на Ана вода през сламка.
"Г-н Грей, приближете се," д-р Слъдър ми посочи мястото до нея. Ана бе толкова слаба, толкова отпаднала, тя не... или не може... да обърне глава и да ме погледне. Тъжно се зачудих дали ще забележи колко плосък е корема й и дали ще ме чуе как хлипам.
Ана затвори очи, дишайки сякаш трудно, но бавно отвори и затвори бледите си, пресъхнали устни, което ми казваше, че все още е будна.
Д-р Слъдър и Сестра три се обсъдиха нещо набързо, а след това тя ми каза да се мръдна назад.
"Госпожо Грей, ще ви помогна да ви е малко по-удобно, става ли?" каза Сестра едно на Ана. Видях баджа й - Шарън. Всеки, който угаждаше на съпругата ми, заслужаваше да бъде запомнен.
"Кой..." каза рязко Ана с отворени очи.
"Какво има, г-жо Грей?"
"Коя е... г-жа Грей..." прошепна Ана.
Въздухът напусна дробовете ми.
"Това си ти, мила," Веселият тон на сестра Шарън бе заменен от тревога. Очите й се срещнаха с моите, търсейки реакцията ми, която отсъстваше.
Какво, по дяволите, се случи?
"Ана, бебчо..." казах нежно, приближавайки се към нея, вдигайки леко здравата й ръка. 
Погледна ме, с леко набръчкани вежди, а устните и бяха леко извити в едно объркано "О". Тя пусна ръката ми.
Сърцето ми спря.
"Г-н Грей, може ли да говоря с вас отвън?"
Главата ми се премести механично. Ръката на д-р Слъдър се протегна към мен. Изглежда тя беше зад мен достатъчно дълго, за да види случилото се. Обърнах се обратно към Ана. Очите й... дали това е.... не... страх? Изправих се бавно, преглъщайки вкуса на това, с което Мия ме бе хранила тази сутрин, а тя погледна настрани. Сестра Шарън нагласи възглавниците. Не можех да чуя какво каза на Ана, но тя изглеждаше ужасена. Моята Ана...
"Загубата на паметта винаги е била възможна, г-н Грей," каза ми д-р Слъдър, но очите ми се преместиха към фигурната на майка ми, която притичваше към мен.
"Мамо.... тя...."
"Събуди се?" прекъсна ме майка ми. "Да, Тейлър току що ми писа на пейджъра."
"Не, виж... Мамо, тя... "Не можех да го кажа. Не исках. Не можех да го приема. Щях да се разпадна отново. Правих го достатъчно през последните трийсет дни. Аз съм Крисчън Грей, главен изпълнителен директор на корпорация за милиарди долари. Аз. Никога. Не. Се. Предавам. Стиснах зъби, криейки душата си. "Тя не ме познава." 
Усилията ми траеха само за един момент, но накрая нямаше никакъв смисъл. И отново, след толкова седмици, светът ми се срина.