Tuesday 24 June 2014

Глава 3



~ АНА ~

Днес трябваше да имам тест. Предполагаше се, че ще стана, ще се скарам с Кейт за това коя е изяла последната купичка зърнена закуска и коя трябва да отиде до магазина, след което ще отида в клас, където ще напиша брилянтно есе, ще се срещна с академичния си съветник и след това ще се прибера вкъщи да се подготвя за "Мерлот и Филм" в центъра по изкуства. Хосе се вълнуваше за това вече цяла седмица. А сега около мен има само лекари, които ме питат кой ден е днес, как се казвам, карат ме следвам някаква светлинка от химикал, която единствено дразни очите ми. Защо не ми казват какво се е случило? Главамата ме боли.
"Искам баща си."
Гласът ми звучеше ужасно. Сестрата в розова престилка, на чиито горен джоб беше бродирано "Шанън" кимна и излезе.
"Ана?" Лекарката беше облечена в светло синя престилка и имаше пясъчно руса коса. Тя ме погледна мило. "Как се чувстваш?"
"Изморена... и объркана," прошепнах. Шепненето беше добре, то прикриваше факта, че гласът ми звучеше толкова ужасно.
"Усещаш ли някаква болка?" тя хвана лявата ми ръка... ох, какво се е случило с лявата ми ръка? Никога няма да успея да пиша с това нещо. И осъзнах, че леко ме боли. Както и пулсиращата ми глава.
"Ръката ме боли... и главата също."
Тя кимна, докато нагласяше торбичка с течности точно над главата ми. Облекчението беше почти мигновено. Завъртях очи преди да ги затворя.
"Благодаря," прошепнах.
"Ще се постараем да имаш всичко, от което имаш нужда," каза ми тя. "Може ли да поговорим малко?"
Отворих очи, а тя се настани до мен. Точно там, където късо-подстриганият ангел беше... защо беше толкова тъжен?
"Ана, изглеждам ли ти позната?"
Очите ми все още се нагаждаха, но бях сигурна, че не съм я виждала преди. Чувствах се... зле, че ще кажа не.
"Съжаялвам," отвърнах.
She nods, readjustingе a bag of fluids dangling above me. The relief is almost instantaneous. My eyes roll back before closing.
Тя кимна мило, но изглежда се натъжи. "Няма проблем, мила. Аз съм д-р Тревелиан, но можеш да ме наричаш Грейд. Би ли ми казала последното нещо, което си спомняш?"
Помислих доста. Мислите ми бях объркани, както при проверка на тест с няколко отговора. Мразя такива тестове. "Ами... спомням си, че трябваше да имам тест днес. Мога ли да си тръгна скоро? Трябва да се уверя, че преподавателите знаят, че не бягам от часове. Завършвам след няколко месежа." Преглътнах, гърлото ми беше пресъхнало от многото говорене. Грейс ме погледна тъжно.
"Ана, няма нужда да се тревожиш за това, става ли?" успокои ме тя. Не ме бива много в разгадаването на хората, но разбирам, когато някой крие нещо. Какво беше?
Погледнах към чашата с водя на масичката до мен. Д-р Грейс ме разбра и взе чашата и я допря до устните ми. Водата имаше ужасен вкус, но я изпих. "Скоро ще ти донесем нещо по-хубаво, когато сестрата те почисти."
"Баща ми знае ли? Той е контакта ми за спешни случаи. Той живее в Монтесано." Просто исках баща си. Имам нужда да видя някой познат. Лицето ме сърбеше, а ръката ми беше прекалено слаба, за да успея да я вдигна и да се почеша. Ужасно неудобно е.
Д-р Грейс очевидно усети дискомфорта ми. "Родителите ти са на път, трябва да са тук до 10минути." обеща ми тя.
И мама ли? Как е успяла да стигне толкова бързо? Освен ако... о, не. Устната ми потрепери. "Колко време бях заспала?"
"Около месец," отвърна ми тя с глас, пълен със съчувствие. "Много се радваме, че отново си будна, Ана. Претърпя ужасна травма на главата и не бяхме сигурни дали ще се върнеш при нас."
Месец? Тя сериозна ли е? О... завършването ми определено няма да се състои. Искам да плача, но не мисля, че тялото ми има сили да го направи. "Защо ми е толкова трудно да се движа?"
"Мускулите ти са в етап на пре-атрофия," обясни ми тя. "Не си ги използвала дълго време, така че ще е нужна терапия, за да се възстановиш." Все още има нещо, което не ми казва.
"Има и още, нали?" попитах аз. Не искам да знам, но имах нужда да знам. Но не исках. Мамка му, уплашена съм. Трябва да е проличало по лицето ми, защото д-р Грейс хвана ръката ми отново. Преглътнах... трудно.
"Мина известно време от последния момент, който си спомняш. Доста повече от един месец, всъщност," обясни тя като говореше бавно и внимателно. "Травмата на главата ти изглежда е довела до частична загуба на паметта. Нарича се ретроградна амнезия и е сложно, но означава, че отговаряш на името си и си спомняш определени детайли, но изглежда не си спомняш периода в последните три години."
Какво? Задъхах се, а гърдите ми се свиха силно от кашлицата. "Шегувате се, нали?" успях да кажа, когато се съвзех. Изведнъж се почувствах много изморена, спазмите изсмукаха цялата ми енергия.
"Вярвай ми, искаше ми се да водим по-различен разговор сега," каза тя.
Нямах много енергия, но трябваше да науча нещо докато все още държах очите си отворени. "Сестрата... тя ме нарече г-жа Грей..."
Д-р Грейс кимна. "Така е, защото това е името ти. Анастейжа Роуз  Грей. Ти си омъжена за сина ми, Крисчън."
Какво? Това е невъзможно? Кой? Късо-подстриганият ангел? Не може да бъде... това не може да е истина. Сега ще се събудя и това ще е някакъв гаден, объркан сън. Заради стреса около изпитите е. Да, това трябва да е. Не може да съм омъжена. Никога не съм миналата втора база. Не, това не е истина. Погледа ми загуби фокус, но нямам идея дали от изтощението или от изумителния и невероятен разговор, който току що проведох. Таванът се олюля и всичко стана тъмно отново.